За първа кооперация в България се приема Мирковското заемодавно, спестовно и земеделческо дружество „Орало”, което се учредява на 26 октомври 1890 г. в с. Мирково, Пирдопска околия.

         

         Уставът на кооперацията е изготвен от Тодор Йончев, по молба на Тодор Влайков, и има изцяло европейско съдържание.

 

          Показателен за началото на кооперативното движение в България е фактът, че първите кооперации у нас се раждат и създават предимно по инициатива на интелигенцията, която е първоносителка на кооперативните идеи. Първите ръководители и идеолози на кооперацията произлизат най-вече от средата на Българската земеделска банка. Един от тях е Асен Иванов, роден през 1869 г. в гр. Велико Търново, син на търговец, швейцарски възпитаник, завършил право в Женева. Като висш служител в Българска земеделска банка пред него е стоял открит въпросът как най-добре да организира кредитирането на земеделците с краткосрочен личен кредит. Затова по негова препоръка банката насочва дейността си към създаване на земеделски кредитни сдружения.

          Началото на потребителните кооперации в България се поставя с учредяването на 1 юли 1895 г. на офицерско потребително дружество „Опит” в гр. Шумен.

          Поставените добри основи на българската кооперация, позволяват още в началото на ХХ век, през далечната 1903 г. българското кооперативно движение да се приобщи към Международния кооперативен съюз чрез потребителна кооперация „Братски труд” – София. На Будапещенския конгрес на Съюза българските кооперации имат двама делегати – Асен Иванов, като общ делегат и Христо Чакалов, като делегат на кооперация „Братски труд”, в качеството си на неин председател.

          За регулиране дейността на учредяваните кооперации през 1907 г. е приет първият български кооперативен закон - „Закон за кооперативните сдружения”. Той дава силен тласък в развитието на кооперативното движение у нас.

          Бързото развитие на процеса на създаване на селски кредитни кооперации, както и на другите видове кооперации (потребителни, занаятчийски, риболовни, тютюневи, скотовъдни, лозаро-винарски, горски и др.) в началото на ХХ век поражда необходимостта от тяхното обединяване и създаване на съюзи – регионални и национални. Необходимостта от такива районни и централни съюзи започва да се чувства все по-осезателно и по-изтъкнатите дейци в селските кооперации започват да обмислят създаването на районни кооперативни организации. Така през 20-те години на ХХ век, кооперациите от всички браншове на широкия кооперативен спектър започват да създават свои районни и национални съюзи и централи. Съюзяването се извършва на териториален и браншови принцип, като може да се каже, че българските кооперации приемат почти изцяло европейския и световен модел на коопериране.

          През ноември 1907 г. е учреден първият съюз с национален обхват - Главния съюз на българските земеделски кооперации, който през 1914 г. приема наименованието Общ съюз на българските земеделски кооперации. Той става един от основните инициатори за създаване на общо кооперативно сдружение в България под наименование Централен кооперативен съюз.

          В началото на 1947 г. са функционирали общо 21 кооперативни съюзи и централи. На тяхна основа през октомври 1946 г. се учредява Централният кооперативен съюз. На 2 април 1947 г. той е регистриран в дружествения търговски регистър с определение № 949 на Софийския областен съд, фирмено отделение (ДВ, бр. 78/05.04.1947 г.)

          Първоучредители на Централния кооперативен съюз са 8 съюзи и централи. „Общ съюз на българските земеделски кооперации”; „Общ съюз на занаятчийските кооперации”; „Горски кооперативен съюз”; „Съюз на тютюневите кооперации”; „Лозаро-винарска кооперативна централа”; „Ведома”- централа на чиновническите кооперации; „Съюз на железничарските кооперации” и „Задруга”- ООД на съюза на популярните банки, които се сливат в едно общо кооперативно сдружение с ограничена отговорност под наименование „Централен кооперативен съюз – Коопцентър” със седалище град София за срок от 101 години.

          На 3 юли 1947 г. Управителният съвет приема за членове още 12 кооперативни централи и съюзи, а именно: „Нектар” – пчеларска кооперативна централа; „Напред” – обединена кооперативна централа; „Съюз на говедовъдните кооперативни сдружения”; „Съюз на коневъдните кооперативни сдружения”; „Българска рибарска кооперативна централа”; „Българска птицевъдна кооперативна централа”; „Съюз на овцевъдните кооперативни сдружения”; „Съюз на свиневъдните кооперативни сдружения”; „Съюз на автомобилните кооперации”; „Съюз на трудово-строителните кооперации”; „Скотовъдна централа”ООД и „Балканкооп транспред”АД.

          Така до края на 1947 г. функционират два съюза: Централен кооперативен съюз (в който се обединяват 20 съюзи и централи) и Общ съюз на популярните банки, който престава да съществува с приемането на Закона за банките през декември 1947 г. През 1949 г. ТКЗС (отдели към всестранните кооперации) се отделят от системата на ЦКС и преминават към Министерството на земеделието и държавните имоти.

          През 1951 г. се отделят и трудово-производителните занаятчийски кооперации, които същата година създават Централен съюз на ТПК.

          С отделянето на ТКЗС и ТПК, всестранните кооперации започват да осъществяват предимно търговия, изкупуване и производство на хранителни стоки от местно значение и започват да се наричат потребителни кооперации. След 1960 г. потребителните кооперации се обединяват на основата на административно-териториалното деление на страната в окръжни кооперативни съюзи, а те от своя страна стават членове на Централния кооперативен съюз, каквито са и днес.